BG | EN
              
Търсене с Google


Тутанкvамон


Галерия


Проклятието

Проклятието


През тези близо двеста години, откакто съществува археологията нато наука, нито едно голямо откритие от древното минало не е намирало такъв шумен отзвук в печата и сред най-широката публика, както откриването на гробницата на Тутанкамон. Не току така това откритие станало под знака на ротативната машина, фотографията, филма и на вече навлизащото в живота радио. Отначало интересът на обществеността се изразил в поздравителни телеграми. След това на мястото на разкопките пристигнали репортьорите. А после вестта, разбира се, била разтръбена по цял свят, защото било намерено съкровище започнали да идват писма от критици и доброжелатели. Едните строго порицавали изследователите за оскверкяване на гробницата, а другите изпращали патенти за практично и модно гробнично облекло (по сведения на Картър). През първата зима се получавали дневно десет до петнадесет безсмислени или най-малкото излишни писма. „Какво трябва например да си помислим за човек — пише Картър,— който най-сериозно пита дали откриването на тази гробница не хвърля светлина върху така наречените белгийски зверства в Конго?"

След това дошли туристите. Нормалният поток се превърнал в поклонническо шествие. Всички фотографирали. Тъй като при продължителната работа в гробницата, особено в началото, се случвало твърде рядко някой предмет да бъде изнесен на дневна светлина (а именно в лабораторията), много фотолюбители трябвало да чакат с дни за една снимка. По-късно Картър наблюдавал как едно парче обикновено платно от обвивката на мумията, което наредил да отнесат в лабораторията, било заснето осем пъти по пътя от гробницата.

За три месеца през 1926 година, когато интересът към Тутанкамон дoстигнал връхната си точка, гробницата била посетена от 12 300 туристи, а лабораторията от 270 групи.

Ясно е, че една обикновена вестникарска редакция, която не може да не осведомява читателите си за онова, за което говори цял свят, не е в състояние да възлага написването на всяка такава статия или съобщение на специалист по египтология. Посредством многото осведомнтелни агенции, чрез неточни писмени или устни сведения във вестникарските съобщения относно гробницата на Тутанкамон проникнали грешки и изопачения. В самата природа на вестниците е да обръщат повече внимание на сензацията, отколкото на сухото съобщение. Неизбежно било празнините в информацията да се запълват от фантазията.

Кога и как е възникнала легендата за „проклятието на фараона", днес вече не може да се установи. До тридесетте години тя била постоянно в обръщение по страниците на целия световен печат. И все пак тя не заслужава повече внимание от приказките за „цифрената мистика" около Голямата пирамида, за които вече говорихме. От същия порядък е и напълно недоказаната история за новолоникващата „мумифицирана пшеница", която все още се появява от време на време и според която намерените в египетските гробници пшенични зърна от преди три или четири хиляди години не са загубили до ден днешен своята кълняемост и отново покарват. (Откакто тази история влезе във всеобщо обръщение, обикновени туристи доста често намират в цепнатините на гробниците „мумифицирана пшеница" —за това се грижат разводачите на чужденци и никак не губят от нея.)

„Проклятието на фараона" е също такава, малко по-страшничка тема за разговор, каквато е известната история за „проклятието на диаманта Хоуп" или пък страшната серия от удари на съдбата, предизвикана от по-малко известното „проклятие на монасите от Лакрома". (Когато били изгонени от носещия това име остров близо до Рагуза, монасите го прокълнали. Всички по-късни негови владетели император Максимилиан, императрица Елисавета Австрийска и кронприицът Рудолф Хабсбургски, крал Лудвиг II Баварски и ерцхерцог Франц Фердинанд —умрели от неестествена смърт.)

Като повод за възникването на легендата около „проклятието на фараона" вероятно послужила ранната смърт на лорд Карнарвън. Той бил ухапан от папатак и след триседмично боледуване починал на 6 април 1923 г. Тогава се обадили първите гласове за „наказанието, сполетяло осквернителя".

Скоро след това под едрото заглавие „Отмъщението на фараона" се появило подзаглавието „Нова жертва на проклятието на Тутанхамон!" и така нататък: „втора", „седма", та чак и „деветнадесета жертва"! За тази деветнадесета жертва известило някакво „телеграфно съобщение от Лондон от 21.02. 1930 г.", поместено в един немски вестник: „Днес седемдесет и осем годишният лорд Уестбъри се хвърли от прозореца на своето лондонско жилище, намиращо се на седмия етаж, и почина на място. Синът на лорд Уестбъри, който на времето си взе учартие в разкопките на гробницата на Тутанкамон като секретар на изследователя Картър, бе намерен през ноември миналата година мъртъв в своята квартира, въпреки че вечерта си легнал в най-добро здравословно състояние. Точната причина за смъртта му не можа да бъде установена."

„Тръпки полазват Англия. . ." — писал един вестник, когато починал Арчибалд Дъглас Рийд, който тъкмо се канел да направи рентгенова снимка на една мумия, и то след като умрял от „неизвестна треска" египтологът Артър Уейгол —„двадесет и първата жертва на фараона."

След това починал А. К. Мейс, който заедно с Картър отворил погребалната камера (съобщението обаче премълчава, че Мейс боледувал от дълго време и въпреки това помагал на Картър, а по-късно именно поради болестта си изоставил разкопките).

Накрая умрял —„самоубийство в състояние на умопомрачение" — и доведеният брат на лорд Карнарвън, Обри Хърбърт. А през февруари 1929 г. —има все пак нещо поразително в тази история починала от „ухапване на насекомо" лейди Елизабет Карнарвън. През 1930 г. само един от непосредствените участници бил още жив —откривателят Хауърд Картър.

„Смъртта ще долети на бързи крила при оня, който смути покоя на фараона" — така гласи една от многото версии на „проклятието", което уж личало на някакъв надпис в гробницата на Тутанкамон.

Един ден било съобщено, че в Америка при много загадъчни обстоятелства станал жертва на злополука някой си мистър Картър —значи фараонът предупреждавал вече откривателя на гробницата, като наказвал членовете на семейството му. Тогава най-после някои сериозни археолози, на които историята започнала да дотяга, решили да се занимаят с тези „съобщения".

Пръв излиза с отговор самият Картър: „Изследователят — пише той — пристъпва наистина към своята работа с чувство на страхопочитание и най-сериозно уважение, но и без онзи трепетен ужас от призраци, на чието тайнствено очарование тъй лесно се поддава жадната за сензации тълпа". Той говори за „смешни историйки" и за някаква „разновидност на обикновените приказки за духове". След това разглежда по същество съобщенията, доколкото те твърдели,че прекрачването прага на гробниците криело опасност за живота, твърдение, което научно можело много лесно да се обори. Тук той обръща внимание на доказаната въз основа на грижливи проучвания стерилност на гробницата. А в последните му думи звучи нескривана горчивина: „На тия нелепи брътвежи липсва най-вече едно разум и здрав смисъл. Очевидно не сме отишли чак толкова напред в сравнение с древността, колкото обичат да вярват добрите хорица."

С верния инстинкт на публицист отговаря през 1933 година и немският египтолог Георг Щайндорф. Той си направил труда да проучи сведенията, чийто произход все още можел да бъде установен. И констатира, че загиналият в Америка мистър Картър няма нищо общо с откривателя на гробницата освен името. Установява също така, че двамата Уестбъри нямат абсолютно никаква връзка, пряка или косвена, с гробницата или опразването мумията. И след като привежда редица други доказателства, той изнася решителния си аргумент: „Проклятието на фараона" въобще несъществува, никога не е било изричано и не се среща в никакъв надпис Щайндорф потвърждава това, което Картчър само мимоходом отбелязва: „В египетския погребален ритуал няма никакво проклятие с подобно съдържание по адрес на живите, а само призив да се изпрати мъртвия със смирени и набожни благопожелания."

Опитите да се тълкуват няколкото заклинателни формули, намерени на магическите фигурки в гробницата, като „проклятия" водят до явно изопачаване на техния смисъл. Тези формули трябва да прогонят „неприятеля на Озирис (т. е. на мъртвия), в какъвто и образ да се яви той".